Автор: Николай Стоянов, старши правен съветник в Обединена българска банка, част от групата на KBC
Част I
Дигитални портфейли и карти, електронни пари, незабавни преводи (познати още като „blink“) – все термини, които навлязоха светкавично бързо в съвременния дискурс. Под диктата на технологиите регулациите нямаха друг избор, освен да се опитат да наваксат с информационния прогрес. Бумът на картовите и дигиталните разплащания усили и измамните атаки към потребителите. Почти няма лице, което пряко или непряко да не е било обект на опит (без значение успешен или неуспешен) на phishing измама, целяща узнаването на неговите пароли за електронно банкиране и карти.
PSD2 е съкращение, произхождащо от втората директива за платежни услуги (на англ. ез. Payment Services Directive 2) и има същата цел като PSD1, а именно да създаде правна рамка за по-прости, по-бързи и по-сигурни плащания в ЕС.[1] Първата Директива за платежни услуги (PSD1) бе приета през 2007 г. Това законодателство осигури правната основа на единния пазар за плащания в ЕС, за да се предоставят по-безопасни и по-иновативни платежни услуги в ЕС/ЕИП. Целта е трансграничните плащания във валутата на дадена държава членка да станат толкова лесни, ефикасни и сигурни, колкото и „националните“ плащания в рамките на определената държава членка.[2]